Вход
обновено 8:11 AM EET, Dec 11, 2019
Гергана Иванова

Гергана Иванова

 

Уеб сайт:: http://https://www.facebook.com/app_scoped_user_id/1217892074892568/

Градът на пясъчните стражи

Пътят се извива пред очите ни подобно на змия, изпълзяла на припек. Бялата ивица асфалт преминава покрай обширни лозя и притихнали къщи, надпреварва се с времето и бърза да стигне крайната си цел. Спускаме се все по-на юг, а някъде зад нас остават селата Лозеница и Хърсово.

Първи ни посрещат пирамидите. Наричам ги „пясъчните стражи”, защото приличат на строй войници, които охраняват града. В прегръдката им са сгушени белите къщи на Мелник – най-малкият град в България. Оказва се топъл, непринуден и някак скромно, ненатрапчиво красив.

Къщите с червени керемидени покриви са разположени в подножието на пясъчните пирамиди, а главната улица следва Мелнишката река, която протича през града. Дори по централната улица на Мелник е трудно да се мине с кола. Докато търсим хотела, нетърпеливо оглеждам околните къщи, прозорците с решетки от ковано желязо, групичките туристи, седнали на припек на по чаша вино, механите с маси, покрити с цветни покривки…Всичко тук напомня за отминали векове, но предполагам, че аналогията с миналото е умишлено търсена, тъй като подпомага туризма. Хотелите пък носят тематични имена – „Болярка”, „Свети Никола”, „Деспот Слав”, „Булгари”, а къщите са съхранени и реставрирани в типичния за града архитектурен стил.

След като се настаняваме в хотела, се отправяме на кратка разходка из Мелник. Денят е необикновено топъл и слънчев като за края на март. Все още ни е рано за винен тур из местните кръчми, затова разглеждаме къщите, централния площад и сергиите, на които бабите са подредили всякакви буркани и бурканчета.

В центъра на Мелник можете да си купите сладко от горски ягоди, праскови, зелени домати, боровинки или дори сладко от…маслини; домашен мед; бяло сладко; туршии, както и мелнишко вино – гъсто и плътно, ароматно и силно, а на моменти дори леко горчиво. Цената на виното започва от 5-6 лева за бутилка от един литър. Аз лично си купих от виното на Митко Шестака, който има изба и къща за гости в града. Въпреки че дегустирах и други вина местно производство, това на Шестака ми хареса най-много. В Мелник можете да опитате вино на всеки ъгъл. Освен в механите, вино ще ви предложат и на улицата, тъй като тук явно почти всички произвеждат и продават „любимото питие на боговете“ – от утвърдените производители до дядовците, които предлагат червено или бяло вино в пластмасови бутилки от минерална вода.

В ранния следобед поемаме по еко- пътеката към Роженския манастир. За целта минаваме отново през центъра на града и свиваме вляво преди църквата „Св. Антоний”, покрай хотел „Булгари”. Чели сме, че пътят е много живописен, но реалната му красота надминава всички предварителни очаквания. След като излизаме от Мелник и се насочваме към Роженското дере по еко-пътеката, преминаваме в един паралелен свят. Светът на пясъчните пирамиди, в който природата щедро е развихрила въображението си.

Погалени от слънцето, тези скални образувания са една от най-красивите гледки, които някога съм виждала. Усещането да ги наблюдаваш, така величествено недостъпни, е магическо. Защото в такива моменти си даваш сметка колко си незначителен на фона на тяхната красота и вечност, и колко малко е времето, което ти е отредено, за да бъдеш щастлив в този живот, тук и сега…

Пътят по еко пътеката към Роженския манастир е около час – час и половина в едната посока (на отиване е по-трудно, отколкото на връщане, защото има изкачване). Маркировката е зелено-бяла, и следва извивките на пътеката. В началото пътят е полегат и не изисква усилия, след което обаче следва стръмно изкачване, което води към билото на възвишението, откъдето се разкрива прекрасна гледка към пясъчните пирамиди.

Не след дълго пътеката се стеснява така, че трябва да се изкачваме в колона по един. Достигаме пропаст, в дъното на която се виждат причудливите скални образувания в най-различни форми и вариации от цветове. Някои имат каменни шапки, а други са покрити със зеленина.

Оттук пътят до Роженския манастир е около 10-15 минути. Пътеката се спуска надолу и плавно преминава в равнинна местност с разцъфнали дървета. В тази част на България пролетта вече е настъпила.

Роженският манастир е заобиколен от белите мелнишки мелове и величествените върхове на Пирин, които все още са покрити със сняг. Въпреки че е един от най-старите манастири в България, той е изключително добре запазен и поддържан. Веднъж прекрачили прага на манастирския комплекс, посетителите се озовават в просторен и уютен двор, където се намира и главната църква „Рождество Богородично”, построена през 16-и век. Тя впечатлява с оригиналните си стенописи, стъклописи и дърворезба. Тук се намира и чудотворната икона на св. Богорица, която според легендата защитава манастира.

На връщане пътят ни се струва по-лек, но и по-дълъг. И двамата мечтаем само за едно – изстудена бира. Ето защо веднага, щом стигаме Мелник, се паркираме на „мегдана”, в механата „Хубава кръчма”.

Някъде към пет часа следобед е. Градът е все така притихнал – единствено жуженето от разговорите на съседните маси прекъсва следобедния сън на Мелник. Бирите пристигат, а с тях и собственикът на механата – Илия Гърчев, който по професия се води „чорбаджия” (или поне така пише на визитката му). Илия е на около 60 години. Това обаче не му пречи да изглежда като на 30 – шегува се, усмихва се и изглежда все още не е забравил как да флиртува.

След като се запознаваме, Илия ни черпи с бяло вино. Горчиво и с вкус на пелин. А после, някак помежду другото, започваме да говорим за живота в Мелник.

– Хубаво е тук. Но нали знаете, човек бързо свиква с хубавото. Като постоиш на едно място три дни, и вече ти омръзва. – въздъхва Илия с поглед, вперен в белите мелове остреща. – Уникални са, нали? – обръща се към нас с въпрос, но сякаш пита себе си. – Никога не съм се качвал над града. Казват, че било красиво. Ако се качите, моля ви, върнете се, за да ми кажете как изглежда Мелник отгоре.

Уверяваме го, че ще се качим. Илия ни разказва за останките от крепостта на Деспот Слав и за манастира „Св. Богородица Спилеотиса”. Направо не е за вярване, че не ги е виждал. Но така е с всичко, което имаме – трудно се научаваме да го ценим.

Според Илия в Мелник в момента живеят към 300 души. Разчитат изцяло на туризма. По думите на нашия нов познат, в града най-често идват французи, италианци, чехи и поляци.

– Всички пият и ядат като за последно. – възмутено клати глава Илия. – Уж им харесва природата, а са все в механите.

Но Илия не се оплаква. Освен за прехрана, той разчита на туристите и за осъществяването на една своя отдавнашна мечта. Илия събира пари за мерцедес. Нямам представа къде ще го кара, но той е убеден, че това е мечтата на живота му. Е, в крайна сметка, всички имаме право на своите необикновени и смели мечти…

А привечер, докато се изкачваме над Мелник, не спирам да се питам дали мелничани наистина са свикнали с това, което имат до степен, в която не го забелязват? Природата тук е различна, най-вече заради пясъчните мелове, обградили Мелник като армия войници, готови да бранят града от всяка външна заплаха или опасност. Най-хубавата гледка към града е от манастира „Света Богородица Спилеотска”. Манастирът е изграден през 1209 – 1211 година, но е разрушен вследствие на земетресения, при които голяма част от манастирския комплекс е пропаднала в пропастта.

Над Мелник можете да откриете още интересни места, които си заслужава да посетите – като останките от църквата „Св. Никола” и крепостта „Деспот Слав”. Пътят над Мелник има две разклонения – едното води към манастира, а другото – към средновековната църква и крепостта. Църквата „Св. Никола” датира от началото на 13-ти век. Това е най-старият храм в Мелник, но от него са запазени единствено част от стените, както и централната арка с олтара и митрополитския трон. От крепостта „Деспот Слав”, която някога е представлявала масивно военно съоръжение, днес също са останали единствено руини – част от крепостните стени и водохранилището. Крепостта е реставрирана частично след археологическото проучване на мястото, като анализът на учените показва четири периода на градеж: ранновизантийски, два средновековни и четвърти период, който се свързва с управлението на Деспот Слав (1208-1230 г.).

Следващият ни ден в Мелник започва с традиционна закуска, която включва домашна баница и айрян. Планирали сме да посетим популярните къщи в града, преди да отпътуваме за София, но за жалост Историческия музей, който се помещава в Пашовата къща (датираща от 1715 г.), е затворен. Работното време на музея би трябвало да е от 9:00 до 17:00 часа в дните от вторник до неделя (понеделник е почивен ден), но ние явно нямахме късмет. Ето защо вместо Историческия музей, посетихме известната Кордопулова къща. Входът е 2 лв. на човек с включена дегустация на вино.

Първо се отбиваме в избата, която се намира в приземието на къщата. Хладно е и ухае на вино. На една от стените се забелязва отпечатъка от ръката на първата стопанка на Кордопуловата къща. Годината е 1754. Виното и до днес се съхранява в издълбани в пясъчните скали изби, по чиито стени са налепени стотинки за късмет.

Тази къща е принадлежала на богата гръцка фамилия търговци – Кордопулос. Столетия наред те произвеждали и продавали вино, което обяснява разкоша на семейната къща, в която освен зимна и лятна градина, има и сауна. Най-впечатляваща обаче е дневната – стая с 12 прозореца с уникални стъклописи и таван, украсен с дърворезба.

Последният представител на рода Кордопулос – Манол – бил високо образован и напредничав човек, дипломиран инженер -технолог по винарство. Той бил близък приятел с Яне Сандански, когото укривал в дома си, и когото подкрепял в битката му за освобождението на македонските българи. Манол Кордопулос загинал в годините преди Първата балканска война (1912 г.), когато турците напускали Мелник и избили голяма част от първениците на града. Днес Кордопулова къща е превърната в музей, която всяка година се посещава от хиляди туристи.

Мелник ни изпраща така, както ни посрещна – спокойно, с усмивка. Чувствам се толкова добре, сякаш някой е препрограмирал съзнанието ми. Поне до следващия уикенд. До следващото бягство. До следващия път, в който мечтите ще изглеждат по-близки, отколкото са в действителност. Като мечтата на Илия да си купи мерцедес. За него тя е съвсем реална, защото той искрено вярва в нея. Когато си тръгваме, Илия ни изпраща с думите: „Ако един ден отново се върнете в Мелник, обадете се. Ще ви разходя с новия си Мерцедес.”…

Къде да отседнете: В града има доста къщи, които функционират като хотели и механи. Ние отседнахме в хотел „Болярка“ .

Автор: Елина Цанкова

Магията на Родопите

Първото нещо, което виждам, когато слизам от колата, са надиплените склонове на планината. Тихо е и ухае на дъжд. Скоро ще вали. Наоколо е пусто. Сякаш времето е спряло или аз съм се върнала поне 20 години назад.Тютюнът грее в отровно зелено, а сноповете сено по поляните се оглеждат в сините хълмове, които се сливат с хоризонта.

Село Вишнево. Непознато, малко, скрито в беден, но красив край, някъде сред величието на Родопите. Пълно с открити и сърдечни хора. Като Сийка и Илия (които по-надолу в текста често ще наричам Сийчето и Илийката в знак на моята  признателност към тях). Те са от хората, които започваш да чувстваш като приятели след първия разговор. А след като опиташ родопските манджи, приготвени от ръцете им,  и усетиш искрената им грижа към теб, вече ги усещаш като семейство.

Посрещат ни забързани, леко притеснени и щастливи, че имат гости. Сийчето и Илия са съдържатели на еко-хотел Вишнево –  настаняват гостите и се грижат за кухнята и уюта на мястото.Хотелът се помещава в сградата на бившето местно училище. Подобно на редица други училища в малки населени места, и това е закрито от години поради липса на деца в района. Днес хотелът разполага с 14 стаи, механа, просторен двор, конферентна зала и паркинг. Нашето лично „топ“ място е пейката с гледка към планината.

Сийка ни дава възможност сами да изберем стаята, в която да отседнем. Стаите са просторни и има интернет, а благодарение на усилията на Сийчето, целият хотел ухае на чистота. Вече нямаме колебание, че това място в Родопите ще ни стане „любимо“. При това цената е доста изгодна – 40 лв. на вечер с включена закуска.

„Какво ще искате за вечеря?“ – бърза да попита Сийчето. Подчертава, че нейните специалитети са родопските гозби, но големият кулиранен майстор е Илийката, който е професионален готвач. От 30 години са заедно. Запознали се с автобуса, когато Сийчето била в 10-и клас. Последвали тайни срещи, а след три месеца -сватба. И до днес са постоянно заедно. Илия не тръгва дори на пазар без съпругата си, а Сийка е отказвала не една оферта за работа в чужбина, за да не се разделя с любимия си. Когато попиташ Сийчето какво е любов, тя повдига рамене, но ако я чуеш как говори за Илия, веднага ще разбереш дефиницията на чувството. Всъщност то трудно се описва с думи. „Ние сме заедно във всичко. И в доброто, и в лошото“. – убедена е Сийка.

Покрай разговорите за брака и любовта, измисляме и менюто за вечеря – салати (тиквички, шопска и бобена) и пилешка скара. Простичка, но затова пък добра комбинация – точно като любовта, която не обича гръмки фрази.

Първите капки дъжд провалят плановете ни за разходка из селото. Сядаме на люлката под стряхата на хотела, за да се порадваме на спокойствието на летния ден. Привечер дъждът спира и ние поемаме на опознавателен тур из Вишнево.

Къщите са разпръснати по околните хълмове. В центъра на селото по традиция има магазин, който минава и за кръчма. Във Вишнево няма църква, само махала с подобно име, което означава, че някога в селото все пак е имало храм. Сега тук има малка джамия, но местните хора рядко я посещават.

„Какво е вярата?“ – реторично ме пита Сийчето. „Ето, аз не зная каква е моята вяра. Но зная, че няма значение как наричаш своя Бог и с какви думи се молиш, за да си близо до него“.

В село Вишнево хората са сплотени не от вярата, а от бедността.

„Тук всички сме равни. Ние сме една шепа хора, всички сме бедни, така че нямаме какво да делим. Гледаме да си помагаме, за да оцелеем.“

Сийчето се шегува, че само по избори ги броят 350 души, иначе са значително по-малко. Младите търсят работа в Смолян, Пловдив, София, а повечето са в чужбина. Селото е опустяло най-вече заради липсата на работа. Безработицата е най-големият страх на местните хора. Може би затова Сийка и Илия влагат цялото си сърце в работата. А може би защото искрено обичат това, което правят. Всъщност малко хора могат да се похвалят с подобно щастие. Сийчето и Илия приемат всеки клиент като свой приятел. Разказват истории, свързани с гостите на хотела и помнят поименно голяма част от тях.

Оставаме впечатлени от добротата на това родопско семейство, защото в  България като цяло има силен недостиг на позитивно отношение, особено в сферата на обслужването. Свикнали сме с мрачните погледи, с нелюбезните или дори открито подигравателни реплики, с вечния български негативизъм…Ето защо първоначално вниманието към нас като гости на хотела дори ни учудва. Не очакваме, че някой може да прояви подобна грижа към непознати хора. Ако в България имаше класация за хотели, предлагащи най-човешко отношение към клиента, еко-хотел Вишнево би обрал всички точки. За мен лично всякакви пет звезди, сауни, джакузита и басейни бледнеят пред възможността да се чувствам все едно съм си у дома или на гости на баба. Честно казано, така не са ме глезили дори в собственото ми семейство.

Нещо повече, със Сийчето и Илия можеш да си поговориш за всичко – за живота, за готварските рецепти, за историята на селото или за тяхната собствена съдба. В разговорите се преплитат съвети, спомени, житейски равносметки, но най-вече – простичка човешка мъдрост. Онази, която не се получава в университета и не се купува с пари. Тя се изживява –  с болка, с лишения, със загуби, с надежда за нещо по-добро и с неугасваща усмивка…

А планината, без да се интересува от нашите разговори, постепенно се обагря в синьо-оранжево-розов цвят. Вечерта настъпва плавно.

Сядаме да вечеряме навън. Очакват ни тиквички с млечен сос, шопска салата, смилянски боб и пилешки шишчета.

Магията на Родопите е да видиш как денят сменя нощта. Огромната луна постепенно се скрива зад планинския контур, а слънцето бавно огрява най-високите борове на отсрещния скат и постепенно пълзи към долините. Наблюдаваме лястовичи концерт – птиците се гонят в небето, сякаш са нетърпеливи да започне денят.  И ние сме изпълнени с предчувствие за един вълнуващ ден….

Решили сме да стигнем до Дяволския мост пеша. Пътят от Вишнево до моста е около 4 часа в едната посока. Затова оставяме колата в центъра на близкото село Гълъбово, откъдето може да се стигне за общо 4 часа – около 2 часа в едната и в другата посока. В Гълъбово има и Информационен център, където ще ви упътят за еко-пътеката до Дяволския мост и ще ви дадат листовки с полезна информация. Маршрутът на еко-пътеката като цяло не е труден, особено на отиване. На връщане е по-сложно, защото има доста изкачване. Пътят обаче е приятен за разходка из планината, а най-големият плюс е, че има ясна маркировка. Следвайте червено-белите означения и няма да имате никакъв проблем със стигането до моста. Единственото условие е да се заредите с достатъчно количество минерална вода. Ако все пак запасите ви свършат – по средата на пътя има изворче, а и до самия Дяволски мост също ще откриете чешма.

Ще познаете, че сте близо до Дяволския мост по шума на река Арда. Тя ще ви посрещне първа, след което ще стигнете и до самия мост. За неговото име съществуват редица легенди. Според поверието в туристическата брошура, която получих в Информационния център в Гълъбово, при градежа на моста в него е „зазидана“ сянката на девойка. Майсторите все не успявали да изградят моста, докато единият не пожертвал съпругата си. А според една от младите туркини, с които се запознах на беседката до моста, името му се дължи на отражението моста във водата, което погледнато под определен ъгъл и в даден момент от деня, прилича на дяволска глава с рога. Други пък вярват, че това място притежава силна негативна енергия и че в един от камъните на моста личи отпечатък от Сатаната.

Легендите са част от историята. Няма как да отличим едното от другото. Въпреки страшното си име, мостът е оцелял векове наред благодарение на силата на камъка и устойчивия градеж. Дори днес той впечатлява със своята хармонична симетрия.  Иронията на историята може би се крие във факта, че сега този идеално запазен мост не свързва нищо, докато в миналото е бил важен търговски път. Според повечето източници датира от 16-и век и е построен върху останките от стар римски път.

След посещение на моста поемаме обратно по еко-пътеката към Вишнево. По пътя има разклонение, което води до древно тракийско светилище, но пътят дотам е час и половина. Нямаме сили, затова продължаваме напред. Но въпреки умората се чувстваме добре. Енергията на Родопите е лекарство, което може да лекува всичко – от  стрес до болни души…

Следващата сутрин започва с „кoлаци на тигла“, които Сийчето е приготвила още в ранни зори (тя просто няма да ви остави без закуска, дори и по принцип да не закусвате). Кулаците са нещо между палачинки и катми, но се оказват по-вкусни и от двете. А в комбинация с домашно ягодово сладко е просто…неустоимо вкусно :)

След закуската, Сийка настоява да ни изпрати с пълен багажник – дава ни от всичко, което има в градината си – тиквички, домати, няколко килограма картофи. Чувстваме се така, сякаш се прощаваме със собственото си семейство. Прегръдки, целувки и обещания да се върнем пак.

А после потегляме. Хотелът, планината и чакълестият път остават някъде зад нас. Когато се обръщам за последно, Сийчето още маха за „Довиждане“. Махам и аз. Да, със сигурност ще се върнем пак.

Как да стигнете до село Вишнево: Най-добре е да минете по пътя Смолян-Чепеларе-Баните-с. Вишнево. Повече информация за еко-хотел Вишнево можете да откриете на адрес:http://www.ecohotelvishnevo.com/

Автор: Елина Цанкова

 

Магията на Родопите - обиколка из село Борово, Кръстова гора и Караджов камък

Събота, късен следобед.  Наблюдавам как слънчевите лъчи бавно се спускат от върховете на къщите и си играят на гоненица с топлия августовски ден. Приличат на палави деца, които бързат да изразходят цялата си енергия, преди да се скрият отвъд хоризонта.  Денят бавно си отива, докато светлината постепенно се преоблича в ярко-оранжев цвят. С настъпването на вечерта, планината също се променя – цветовете избледняват, а въздухът се изпълва с аромат на свежест, горски билки и неочаквана свобода.

Седя на пейка до параклиса „Възнесение Господне“ над село Борово. Допивам последните глътки бира и разглеждам отблизо странните жълто-зелени скакалци, превзели храстите наоколо.  Идея си нямам как се казва този вид, но го изучавам с интерес на току-що дипломиран зоолог.

От хълма при параклиса се вижда цялото село  – от зелените борове до жълтите ливади и каменните комини на къщите. Някъде лаят кучета. Другаде кукуригат петли. Камбаната на църквата бие на всеки кръгъл час.  Село Борово наистина е едно от местата, където можете да заспите близо до звездите и да се събудите от първите слънчеви лъчи.    В селото има няколко църкви, които датират от различни епохи, но параклисът „Възнесение Господне“  е съвсем нов – построен е през 2005 година. Стенописите по стените все още са ярки, с наситени цветове и ясно различими надписи. В параклиса можете да запалите свещ, като оставите желаната от вас сума, която ще бъде използвана за поддръжката на храма. Параклисът се намира на около 15 минути пеш от Борово и е чудесно място за почивка, пикник или разходка привечер.

Местните  се гордеят с множеството църкви и параклиси в околността. Според възрастната жена, която работи като продавачка в хранителния магазин в Борово, хората в селото разчитат преди всичко на туристическия поток към Кръстова гора, както и на любителите на еко-туризма. Оттук можете да поемете по  няколко планински пътеки или да се изкачите пеша до Кръстова гора.

Това е и нашата концепция за „еко-разходка“, която включва най-вече удобни обувки и няколко литра минерална вода. Тръгваме към Кръстова гора някъде към 10 часа сутринта. Според уверенията на местните хора, „пътят не би трябвало да представлява трудност за млади хора като нас“ и че „за час“ сме горе. Истината е, че изкачването към Кръстова гора пеш ще ви отнеме около два часа в едната посока. Пътят обаче е живописен и може да ви изненада с неочаквани открития…

Някъде към 12 часа стигаме до Кръстова гора. Местността едновременно ме впечатлява и разочарова. Красива природа и твърде много коли. А най-вече -огромни тълпи от хора.

Символът на Кръстова гора е Христовият кръст, разположен над параклисите на 12-те апостоли. Пред него също се е образувала опашка. Единствено тук хората чакат търпеливо, макар че колоната се движи бавно. Щастливците, успели да стигнат до самия кръст, отправят молитвите си, палят по свещ и оставят лични вещи за здраве и късмет – дрехи, украшения, снимки. Легендата твърди, че кръстът е чудотворен и притежава силата да сбъдва желания.

Аз обаче не се нареждам на опашката. Точно в този миг изобщо не зная за какво да помоля, затова  предпочитам да замълча. Просто защото молитвите са като мечтите. Няма смисъл да ги изричаш, ако не можеш истински и безусловно да повярваш в тях.

Бих искала да напиша, че съм усетила енергията на Кръстова гора, но това няма да е истина. Всеки човек има собствена представа за вярата. И за мястото, което тя символизира.  За някои това е Кръстова гора, за други – манастир или параклис, за трети – църква или джамия… Всъщност мястото няма значение. Важен е моментът, който ни приближава до Бог.

След кратко излежаване по огряните от слънце полянки на Кръстова гора, поемаме на собствено пътешествие до Караджов камък – място, което си заслужава да видите, ако сте любители на алтернативните туристически маршрути.  Местните хора вярват, че този камък е зареден с негативна енергия, за разлика от светилището Белинташ, чието име в превод означава „Белият камък“ или „Камъкът на познанието“. Но докато легендите свързват светилището Белинташ  с  пророчества, тракийски обреди за плодородие, осъществяване на връзка с Космоса и  гадаене по звездите (място, което според траките символизирало света на живите), то Караджов камък  олицетворявал света на мъртвите, тъй като в  тези скали по всяка вероятност са се извършвали  погребения и ритуални жертвоприношения.

Наистина има нещо особено в Караджов камък. Нещо, което не се описва с думи. Можеш да го усетиш само, когато го доближиш, след като си се лутал с часове, за да го откриеш. Камъкът изглежда вековен, силен, непоклатим – сякаш е спуснат между двете скали с някаква предварителна цел, за да оцелее тук милиони години.

Ако изкачите скалата, ще разберете, че  легендите за Караджов камък не са измислица, и че мястото вероятно наистина е служело за ритуални обреди. В скалите, които древните траки са обожествявали, са издълбани  ниши, някои от които са пълни с дъждовна вода.

Днес можем само да гадаем за какво точно древните хора са използвали тези издълбани в скалите ями (според някои исторически теории – за ритуали, свързани с предсказания, според други – за жертвоприношения). Дали са дело  на траките или са се появили много преди това? Така и не открих категоричен отговор на този въпрос, но със сигурност издълбаните в скалите отвори са имали  символно значение. Подобни  ями ще видите и на други свещени за траките за места, като Белинташ и Перперикон.

Как да откриете Караджов камък?

Намира се на около два часа път от Кръстова гора. Трябва да тръгнете по пътечката за чудодейното аязмо в местността, което няма как да объркате, защото ще видите тълпи от хора с празни бутилки от минерална вода, които са се запътили натам (имайте предвид, че има още едно аязмо на Кръстова гора, което е в противоположната посока).  Казват, че водата от извора е лечебна и че помага най-вече за болести на очите. Пътят за извора и за Караджов камък минава покрай тоалетните на Кръстова гора – след като ги подминете завивате вдясно и поемате по пътечката за аязмото. Малко по-надолу пътеката се разклонява – вляво е за аязмото, а вдясно – за Караджов камък. В началото се минава през малка широколистна горичка, а после и през борова гора. След като излезете от гората, ще се озовете на широка поляна – вляво ще видите обли скали, а в близост до тях има и ловджийска вишка. Продължавате по пътя, които върви по билото на планината. Важно е да не се отклонявате встрани. Следвайки основния път, след около половин час ще стигнете до още една поляна с ловджийска вишка, купи сено и стара ловджийска хижа. Тук има голяма вероятност да се объркате, затова внимавайте да не пропуснете отклонението. На около 100 метра преди хижата има отбивка – трябва да се отклоните вляво и да поемете по черен път, който е обозначен с бяло-зелена маркировка. Не след дълго ще видите втора отбивка – този път трябва да завиете на дясно, следвайки маркировката, след което да продължите само напред. След около 20-30 минути  изкачване през гората, точно когато се чудите дали не сте се объркали, ще видите и самия Караджов камък.

От Караджов камък има разклонение за древното тракийско светилище Белинташ, но пътят до него е поне три часа в едната посока и има риск да се загубите, ако не познавате местността.  Много по-лесно е да стигнете до Белинташ от село Мостово, което се намира до Асеновград.

Белинташ – Караджов камък – Кръстова гора оформят своеобразен триъгълник на светилища от различни исторически периоди и религии, но с едно и също предназначение – да приближават хората до тайните на Вселената, вярата и познанието за света.

Как да стигнете до село Борово?

Селото се намира в община Лъки, област Пловдив. Карате по основния път Асеновград-Смолян. При Юговското ханче трябва да се отклоните в посока град Лъки и после да следвате табелите за село Борово. Пътят е стръмен, с много завои, но е напълно проходим.

Място, където да отседнетехотел „Варненци“ в село Борово. Цената е 50 лв. на вечер с включена закуска, кафето се заплаща допълнително. Препоръчително е да резервирате предварително места, тъй като хотелът е един от най-популярните в селото. Кухнята е много добра и, ако търсите алтернативен ресторант в селото, няма да откриете по-приемлив вариант.

Текст: Елина Цанкова

Снимки: Иван Михалев

 

ЧУДАТИ И КРАСИВИ МЕСТА В БЪЛГАРИЯ

Рудник “Цар Асен”

В района на Панагюрище има много изоставени кариери, в които по времето на социализма са били добивани цветни метали…От някогашния рудодобив са останали само огромни кратери, които днес са запълнени със застояла вода. В отровните окиси на дъното може да бъде открита цялата Менделеева таблица. Снимката, която виждате, е направена в околностите на с. Цар Асен (област Пазарджик).Там се намира голяма кариера за добив на мед и други окисни руди. В района на Панагюрище има много изоставени рудници. Най-големият от тях е старият котлован на “Асарел-Медет”.

Кладенецът край с.Гърло

а2 a

Територията на България е покрита с тракийски гробници, светилища и мегалитни паметници, но този древен храм се отличава от всички останали. Той се намира край пернишкото село Гърло (на 4 км от град Брезник). Уникалното при него е, че храмът е вкопан в земята. На дъното му се намира кладенец, а вместо купол има голям отвор към небето. Странната му архитектура продължава да озадачава археолозите, които са разделени в предположенията си за неговото предназначение. Според най-разпространената версия храмът е построен от неизвестна цивилизация, обитавала нашите земи, като е изпълнявал ролята и на древна обсерватория.

Храмът-кладенец е открит в началото на 70-те години на миналия век от археоложката Димитрина Митова – Джонова. Според нея той е построен през XII в.пр.н.е., което го прави най-старият храм по българските земи – по-стар дори от мегалитните паметници (долмените) в Странджа, Сакар и Източните Родопи. Храмът впечатлява със своята архитектура. Древните му строители са изградили сложно съоръжение само с помощта на камъни – без помощта на вар, хоросан или друго спойващо камъните вещество. Помещението и стълбището, което води към него, са оцелели в продължение на три хилядолетия и днес все още се намират в много добро състояние. Единствено сводът, който осигурява достъп до основното помещение, е леко наклонен – вероятно след земетресение.

Подобни храмове не са типични за културата на траките. Професор Митова – Джонова го свързва с културата “нураги”, обитавала остров Сардиния, където има стотина подобни храмове. Липсват обаче доказателства за връзка между тях и кладенеца край с. Гърло.

Тунелът на пътя Любовище – Рожен

а1

Любовище – така се нарича едно малко известно пиринско село, което се намира само на 7 км от Мелник. А това, което виждате на снимката, е тунелът, който свързва с.Любовище с останалата част на света. Вероятността да сте минавали през него е минимална, защото селото се намира встрани от познатите туристически маршрути. За да попаднете там, трябва да отклоните вляво от пътя за Роженския манастир, който се намира наблизо.

Подобни тунели има на много места в България. Най-много са в Родопите и по Искърското дефиле, където пътят често пресича огромни скални образувания. По-различното на тунела при село Любивище е, че пътят минава през един от многото “мелове” в района (пирамидални образувания от пясъчно-глинести скали). След като веднъж се е любувал на тези красиви скали, най-малкото, което човек очаква, е да попадне в истински тунел през тях. Странно, но факт…

Слънчева врата

а2

Скалният мегалит край Старосел е място, което древните траки са почитали като вход към отвъдното. Мегалитната порта се състои от два огромни яйцевидни къса, които са опрени един в друг и по този начин образуват проход (Слънчеви двери). В Омировата традиция Слънчевите двери са проход, през който слънцето залязва и преминават душите на мъртвите, за да отидат в Отвъдното. Не е ясно дали човешка ръка е поставила камъните един до друг или това е творение на природата.

Факт е обаче, че районът на Старосел е осеян с тракийски храмове и мегалити. Съвсем наблизо се намира и голямата тракийска гробница Четиньова могила – голям тракийски храм от V и VI век пр.н.е. Смята се, че в него е бил погребан тракийският владетел Ситалк.

Според друга легенда името на мястото се дължи на любовната история между девойка и момък от близкото село. Момичето било толкова влюбено, че не спазило установения по това време ред, и се отдало на любимия си, без да стане негова законна съпруга. По тази причина родът й я отхвърлил и проклел. Отчаяното момиче избягало извън селото, където я застигнала и клетвата на близките й. Тя се вкаменила , с лице към небесата, вследствие на което се образувала и скалата с тази форма, а мястото започнало да се нарича Момини гърди.

Разбоишки манастир

а3

Разбоишкият манастир “Въведение Богородично” се намира на 55 км от столицата и на 11 км от Годеч. Манастирът е разположен в долината на река Нишава, в непосредствена близост до село Разбоище. Смята се, че е възникнал през XVII-XIX в. , като главната му църква била вградена високо в скалите и останала извън манастирския комплекс. Според манастирското предание, Разбоишкият манастир бил разрушаван три пъти, като при последното нападение монасите били убити, а самият манастир -ограбен. Тук неведнъж са се укривали Васил Левски и съратникът му Матей Преображенски.  Днес Разбоишкият манастир е културна забележителност и идеална дестинация за еднодневен излет.

Природен феномен Окото

 а1 a

Осмарските манастири се намират на около 3 км северно от село Осмар, на стръмен скалист склон в Осмарския боаз на Шуменското плато. Издълбани са в меки варовикови скали. Скалните манастири представляват забележителни паметници, свързани с религиозния, културния и просветния живот от времето на Второто Българско царство. Предполага се, че са изградени в периода XII-XIV в. , по време на разпространението на исихасткото учение. В тях са намирали подслон монаси отшелници. Най-голям и най-запазен от манастирите е Костадиновият. На върха на скалата на този манастир се намира интересно скално образувание, наречено Окото или Халката.

Момин скок

а2

Водопадът Момин скок се намира в живописния каньон на река Негованка край с.Емен, и е част от прекрасната Еменска екопътека. Водопадът е изключително красиво и романтично място, на което си заслужава да отидете с любим човек. Подходящо е и за пикник сред природата. Еменската пътека е лека и приятна за изминаване през всички сезони – пътят е около километър и половина, като се вие по ръба на каньона и предлага изумителни гледки към реката и скалите на отсрещния бряг. “Кулминацията” на разходката е водопадът Момин скок, който е най-красив през пролетта (тогава реката е най-пълноводна). Има малък залив с каменист плаж и малка пещера, които придават на мястото особена романтика.

Божият мост

а3

Божият мост е уникално творение на природата, което няма аналог в България. Някои го сравняват със Златните мостове в Родопите и Пещера Проходна край Карлуково, но трите природни феномена са доста различни. В продължение на векове река Лиляшка бара е ваяла подземна пещера в покрайнините на врачанското село Лиляче. Тогава реката явно е била доста пълноводна, защото сводът на пещерата е висок почти 50 метра. В днешно време нивото й е спаднало значително. През лятото реката почти пресъхва, но мястото продължава да удивлява с красивите си форми. До Божия мост има изградена екопътека – мястото е разчистено, има масички и пейки за отдих. Идеално е за организиране на пикник през пролетта и лятото. Наблизо има също така чешма и полянки. До мястото можете да стигнете лесно с кола, като от Враца поемете по пътя за Оряхово, след което свиете по отбивката за с. Чирен. Има и друг маршрут, който минава през другото близко село – Лиляче.

а4Тази малка къщичка, кацнала на скалите над Лакатник, определено е едно от интересните (и странни) места в България и представлява заслон за алпинисти. Ако сте пътували по Искъсрското дефиле, няма как да не сте я забелязали в далечината. Къщичката е закрепена с метални пръти в скалата на около 300 метра над река Искър. До нея обаче можете да стигнете единствено с обезопасително въже и знания в областта на алпинизма :)

Заслонът е построен през 1938 г., като за негови създатели се смятат четирима катерачи – Константин Саваджиев, Георги Ценев, Георги Стоименов и Тодор Божков. Къщичката е подновена през 2000 г. от група ентусиасти. Днес е част от природен парк “Врачански Балкан” и покрай него минава екопътека, която отвежда до пещерата “Темната дупка” и Паметника на септемврийци. От заслона на върха на скалата се разкрива красива панорама към Лакатник и Искърското дефиле.

svetovnizagadki.com